"Затвори очи.Какво виждаш?"-

Сенките на нощта се спускат.Бавно.Равномерно.Постепенно. Никой не се учудва-това е края на още един ден.На един от много,но който никога няма да си върнем.Един пропилян ден във фалшиви усмивки,лъжливи игрички и нескопосани лъжи.Един ден,който можеше да не завършва така...
Можеше сенките да не изглеждат толкова тъмни,големи и мрачни.Можеше да не ме е страх от тях.Можеше всичко да е друго.Можеше да се чувставам сигурно,можеше да не се чувствам така,фалшива,като куклена играчка.
Но,уви...този ден се изтърколи със същото безразличие.Лъжите си останаха лъжи,а фалшивите усмивки вече ги няма,а на тяхно място има празнина.


Сега си стоя аз и размишлявам....ако не ме бе страх от мрачните и страховите сенки,щях ли да изляза?Щях ли да ида и да почакам?А ако идех,какво щях да чакам?Може би нещо различно от фалшивостта на деня,колкото и прекрасен да е бил той?Мнеее,щеше ли да ме е страх?-да,със сигурност щеше да ме е страх....защото ще бъде тъмно,студено и неприятно....А може би пък не...Може би ше бъде...различно.....
Но мен ме е страх,от сенките....страх ме е от това,че ще съм сама,затова и трая тези проклети лъжи и фалшиви усмивки...защото ме е страх...но от кое ме е страх повече?От самата самота или от мрачните сенки?
"Затвори очи.Какво виждаш?"- виждам самота и страх.А ти,можеш ли да ги видиш?Можеш ли да разбереш какво ми е?Сега ти казвам аз на теб,затвори очи...какво виждаш?Различно ли е от това,което виждам аз?