shattered pieces

"A girl once told me to be careful trying to fix a broken person because you may cut yourself on their shattered pieces." 

Когото и да е посъветвало това момиче,то определено този човек се е нуждаел от правилен съвет. Състрадателните душици като мен, и много други хора по целия свят, когато видят човек да страда или да недоволства, веднага изпитват нуждата да се притекат на помощ. Сякаш света си няма своите герои, та и ние искаме да се присъединим към великите тандеми. Искаме да дадем съвет, да направим каквото можем, най-малкото ще се постараем. От една страна, това е едно добро дело, което ще ни топли в дните на бездействие. От друга обаче, това е адски изцеждащо, малко по малко изпива силите и желанието ни за живот. 
Да се опиташ да събереш човек парченце по парченце... това е напълно невъзможно. Тогава защо продължаваме да опитваме да възвърнем предишния вид на съществото пред нас, загубило всичко? То дали все още е човек или само тъмна сянка, опитваща се да се прокрадне всячески в живота ни?
Но да помагаш е вградено в човешката природа. По същият този начин сме програмирани и да разрушаваме. Като някоя от онези бомби, които гледаме по телевизията. Има взрив само и единствено ако човекът, който държи дистанционното за бомбата, наистина натисне копчето. Има копче, защото същият този човек си е направил труда да го сложи там, да изгради това опасно нещо само и само да изпълни главната си цел - да разруши част, както от обществото, така и от себе си. 

За да съберем парченцата от пъзела първо трябва да видим картинката, която ще сглобим. Крайният ефект зависи единствено от малките неща, които изграждат пътя до него.
Затова не можем да искаме хората да не страдат. Те страдат, защото така трябва. Така трябва, защото някъде - някога ще се появи техния пъзел и те ще се погрижат всяко парченце да си пасне с това до него. Точна така, както те са били пъзел за някого другиго... Може би за теб, може би за мен...
Изборът си е чисто наш дали искаме да рискуваме, защото този процес никога не е никак безболезнен и за двете страни. Защото точно колкото можеш да помогнеш, можеш и да навредиш. Но това не би било само наша грешка, все пак процеса е двустранен. Но и не можем да очакваме, че само другата страна трябва да опитва да се справя без да помоли за каквато и да е утеха, съвет или помощ. Не, и ние можем да бъдем част от процеса на събирането на парченцата от душата на човек, но трябва и да бъдем достатъчно съобразителни, за да не се разпаднем и ние докато го правим
.

Адски е сладко, когато някой се постарае заради теб, само и само да те зарадва. Много съм благодарна за приятелите си, които са до мен и го показват по различни начини. Надявам се само и аз да им връщам този така топъл и искрен жест, по същият този неповторим и уникален начин. 

Много мерси, Станимира, моя, прекрасна!!!

soul for sale

It's not too late to realize what we've got to do ...

we take the pride and pay for the price 

И какво се предполага, че трябва да кажа. Всяко решение, което вземаме води до неизбежните последствия, които ни застигат като върли отмъстители. 

Но ако причината, поради която поемаме този риск е наистина нещо, заради което си струва... тогава нека платим цената за прибързано взетите си решения. Но така ли е наистина? Не се ли заблуждаваме, че сме си затваряли очите за най-очевидните неща? Или просто се нуждаем от малко ръководство в това 'как-да-излезем-от-кожата-си'?

Винаги е добре да се престориш на някой друг за малко. За малко, защото ако тази заблуда, или по по-мек начин казано - преструвка,  продължи прекалено дълго наистина може да изгубиш себе си някъде по пътя. Но и очарованието в това да бъдеш каквото и когото поискаш за малко е истинско. Толкова истинско, че би ти се искало всичко да е по начина, по който е. 

Но в действително нищо не е така накрая, нали? Всички искаме да се събудим и някой друг да диктува живота ни, дори и да бъде само за малко. Някой друг да взема решенията, някой друг да понася последиците, някой друг да се преструва и заблуждава, някой друг да си затваря очите.... 

Щеше да е прекрасно ако бяхме обикновени герои в ръцете на някой писател. Щеше да е повече от задоволително и в същото време красиво, защото нека бъдем искрени.... да бъдеш господар на живота си е уморително. Но ако има някой, някъде, който ръководи всичко и преценя всяка една твоя мисъл, дума и движение всичко би било толкова лесно. 

Би било не само лесно... би било като дъждът, който пада толкова лениво, но в същото време, омайващо за всеки, който е намерил време да му се наслаждава. Би било като полета на птиците над морето, отправящи се към незнайни за минувачите места. 

Просто... би било предсказуемо.

Като се смрачи небето - тогава вали. 

Като дойде есента - птиците отлитат на юг. 

А ако бяхме художествени герои, измислени по приумиците на някой луд и изчанчен писател, тогава нямаше ли да знаем края на историята си.... само прочитайки началото й? 

being yourself

1,2,3 … земята се върти…

Имам нужда от повече вечери посветени на нищо друго, но на приятелски разговор, за каквото и да е, малко алкохол, на фона на неприлична музика, която те кара да се замислиш за доста неща в най-различни аспекти.

Всичко е както субективно, сюрреалистично, дори и леко фантасмагорично, но това не е пречка за преплитащите се теми на разговор да стават все по-увличащи и интригуващи. Понякога, когато се замисля… стигам до извода, че може би точно тези дни са всичко, което чакаш с нетърпение да се случи, защото си наясно, че няма как през тези часове на забрава и ощастливление, да не се чувстваш себе си.

don't know if you're reading this... but you should know that it's about you :D it's hard to say it out loud and you know that this is just the way I am. 

me loves you! ^_^ 

“It's a strange courage

you give me ancient star:

Shine alone in the sunrise

toward which you lend no part!” 

― William Carlos Williams

a part of you

There are times in life when you realize that something is missing, something that is still a part of you and you can even feel it. And that missing piece of your soul is somewhere far away and you can't reach it whatever you try or do. How ironic, isn't it? I had to begin with that.

~----~

Okay, I'm back with my random thoughts about everything that's happening around me. I'm back to the point where I need my blog to relieve part of the daily stress in my life. It's not like I'm overly pressured or anything, no, that's not the case at all. It's just that my mind doesn't leave me alone and I'm not really sure if that's a good or a bad thing for me.