страх

И отново изпълнявам обещанието, което си дадох. Обещах си, че ще пиша в блога си всеки ден, ще пиша и ще споделям мислите си, докато не ми мине това безразличие ...

Признавам наистина бях престанала да пиша тук, та аз едва се насилвах да отворя страницата към блога си ... да, тук има прекалено много доказателства за това през какво преминах .. прекалено много неща, които ми припомнят какво имах и какво загубих.

От самото начало знам защо спрях да пиша ... вече просто не бе същото .. не можех да се насиля дори да мисля ... какво остава да пиша?! Наистина постъпих много глупаво и, в интерес на истината, доста пъти ми се е случвало да отворя страницата, да ми дойде нещо наум, да имам желание да пиша и в момента, в който погледна бялото поле пред мен, в което се предполага, че трябва да пиша .. просто се отказвах ... всичко ми идваше прекалено много.

Знам, че все още ме е страх от това да си преглеждам старите постове, защото в тях се крият толкова неща, толкова чувства, толкова безценни моменти, които ме натъжават.

Да, не би трябвало да се вкопчваме в миналото, в спомена, но това е заложено в човешкото същество .. заложено ни е да помним, да не забравяме ... но най-вече ни е заложено това чувство, което те кара да не искаш да забравяш .. Сякаш ако забравиш дадена болка ще загубиш това, което е било, това което си имал.

Но това не е така, аз знам .. дори някой ден да забравя, дори някой ден да изгубя това чувство,този трепет, който се появява всеки път щом си припомня миналото, това не би значело, че това изобщо не се е случило.

Ето това е страхът, който ни обединява нас хората - страхът, че може някой ден да не помним, да не знаем дали наистина този спомен е бил реален, че това не е било просто сън или кошмар, а реална случка.