Преди си мислех, че трябва да имаш талант, за да пишеш. И не приемах, че можеш да излееш мислите и емоциите си някъде (в блог, например) само защото ти се иска така. Може би и затова през определен период от време и заебавах блога. Не защото не исках да продължавам с него, а защото не бях сигурна какво да напиша. Сега благодарение на Марчина пак съм надъхана за него и ми е едно такова красотно всеки път, когато си го отворя. Преди имаше дни, през които отварях блога и просто го гледах и се чудех защо още не съм го изтрила или забравила за него. Смешното е, че всеки път, когато почна да го ъпдейтвам с напълно хаотичните си мисли си мисля, че ще се погрижа да не го зарежа този път.
Надявам се наистина да не го изоставя пак, защото изпитвам едно такова облекчение, когато пиша тук. Все пак го имам от толкова години, тук наистина съм писала за толкова неща, че даже като почна да си препрочитам постовете и аз се чудя за какво съм писала. Имам постове, които съм посвещавала на пълните глупости от рода на лакове за нокти, фибички и теб подобни. Това само ми показва колко безгрижна съм била тогава.
Когато пораснеш отговорностите наистина започват да прииждат и да те засилват със своята сила, която ти всячески се опитваш да отблъснеш, но не се получава и сякаш ефекта се засилва още повече след всеки твой опит да се отървеш от тях. Но това е част от живота, която не може да се избегне. Просто е хубаво да не забравяме дечковците в нас, които никога няма да ни изоставят под какъвто и да е претекст. Хубаво е понякога да се вслушваме в техните думи и да не ни е страх да се пуснем по течението без да знаем какво ни чака. Ще бъде прекрасно завинаги да си останем деца, но не може.
No comments:
Post a Comment