not alone

Марти, всичко, което си казахме тази вечер ме успокои мъничко. Поне знам, че не съм сама в тази 'носталгия' към дома. Веднъж ми казаха 'Няма по-емоционални хора, всички хора са еднакви, просто има такива, които сдържат повечето емоции някъде дълбоко в тях, а има и такива, които не могат да го правят.' Тогава си мислех, че съм от първия тип хора, тези които просто не допускат нищо и никого да ги провокират до такава степен, че да си го излеят върху хората наоколо. Сега разбирам колко съм грешила. Не говоря за гняв или нещо такова, говоря за всички тези малки неща, които просто ти се изплъзват от езика (и душата), и то не защото ти така искаш, а защото вътрешното ти желание да споделиш с някого е толкова голямо, че просто не можеш да се стърпиш.
Но от друга страна така е по-добре. Плаче ти се - садваш дъ бест френд, само за да е съпричастен с теб и след изливане на душевните терзания се чувстваш по-добре. Смее ти се - дърпаш приятелката за ръката, хващаш ментата, пускаш Саймън и оставаш без думи, защото смеховете оглушават цялата стая.
Това са изразните средства на две от най-силните човешки емоции. Тъгата и радостта. Затова може би е по-добре да сме от този втори тип хора. Защото споделянето при тях може да не оправи проблема, нито ситуацията, но поне ще те накара да забравиш поне за малко. А който ми каже, че това не си струва... то тогава да иде и да си забие главата в стената, 5 пъти с всичка сила. Тогава да го видя дали няма да звъни на майка си да й реве по телефона, или там който му е на бързо набиране.
Така че, мила моя Марти, като ни се реве - ревем, като ни се врещи, крещи - го правим. Като ни се смее - хващаме ментата, събираме се и се напиваме, все ще изникне нещо, което да ни разсмее.

It's better when we know that we're not alone. [and I'm not talking about UFO xD]