"I love you without knowing how, or when, or from where. I love you simply, without problems or pride: I love you in this way because I do not know any other way of loving but this, in which there is no I or you, so intimate that your hand upon my chest is my hand, so intimate that when I fall asleep your eyes close"
- Pablo Neruda
Колкото повече чета тази искрена сентенция, толкова повече ме кара да мисля, че искрено не искам да знам какво е това чувство. Да, определено не съм го изпитвала, тази 'простичка любов' към какъвто и да е индивид.
Семейството и обичта към него е нещо различно. Тази обич е съпроводена с още толкова много чувства, които в сякаш са навързани едно за друго - примерно, доверие, съпричастност, разбирателство, тревога и още много и различни по характер.
Но това, да се 'обречеш' на някой по точно този начин, с който му се отдаваш и телом и духом ... това е нещо, което води до обезличаване, според мен.
Ние сме човешки същества, индивиди, създадени с единствената цел да живеят и възпроизвеждат. Колко тъжно звучи само. Наистина това е нещо, което не може да бъде избегнато... защо тогава вътрешно всеки от нас се надява на нещо повече?
No comments:
Post a Comment