Както винаги след някоя положителна мисъл, в главата ми веднага изниква нещо, което да ме натъжи ужасно. Не одобрявам особено колко съм сантиментална или колко много се привързвам, но определено приятелства градени с години много трудно се преживяват. Много е трудно и да си надалеч от хората, с които искаш да си. Единственото нещо, което ме прави щастлива в София е Марчина. Когато и да искам или имам нужда от нея - е до мен, и това е нещото, което ме държи. Да, и там имам приятели, социална среда, в която се чувствам в свои води, но не е същото.
Искам да е винаги както си беше... всички заедно и на едно място... но знам колко невъзможно е това сега.
Най-лошо е по Коледните празници, защото се събираме заедно отново и пак всичко си е както си беше.... но след тази малка ваканция всичко отново идва в нормалния си ред, в който трябва да се разделим отново..едни към София, други към Пловдив, Стара Загора и Бургас.
Мразя как живота ни води по различни пътища, а същността ни ни бута едни към други. Адски е трудно да имаш това, което искаш... а аз искам само приятелите ми да до мен.
Може би някой ще си помисли, че не мисля за семейството си... не, аз мисля, но просто няма възможна сила на земята, която да ме раздели по такъв начин със семейството ми. Семейството е единствената сигурна константа в живота ми. Следващата са приятелите, за които бих дала всичко...
Рядко казвам думите 'обичам те/ви', но точно сега искам да го изкрещя, да го нарисувам, да го изпея, да го кодирам .... искам просто да знаят, че ще съм винаги до тях.
Showing posts with label Из "Missing you". Show all posts
Showing posts with label Из "Missing you". Show all posts
Saturday, January 4, 2014
Wednesday, November 20, 2013
let it rain
За час или два отново бях гимназистка. Стоях си излегната на леглото, с лаптопа на колене, слушайки красиви песни, шлаейки се в най-различни сайтове само и само да губя време. Но чувството на пълно спокойствие не ме напусна за нито една секунда. Наистина си е най-хубаво у дома. Точно както си спомням дъждовните, есенни дни от преди няколко години.
Като размишлявам над това ... все едно съм на 30 или 40 години, докато в действителност съм на 20... но усещането, че няма да си върна това, което вече е отлетяло е толкова тегаво и мъчно, сякаш нещо ми сграбчва сърцето и стиска с всичка сила.
И звуча като някое депресирано момиче, а не съм. Просто ми е красиво да си лежа, да слушам музика и лаптопа да ме топли. Красиво ми е да виждам секцията срещу мен, да си мисля за всичките тези книги, които са ме гледали през годините и са ме молили да ги прочета, но до ден днешен ги подминавам. Защото ако ги прочета... няма да остане нищо мистериозно зад техните страници. С години се чудя какво има зад тях. Каква ли магия се таи между страниците...
Но нека си остане мистерия. Така за тях ще си остана малкото момиченце, което ги гледа и се чуди, никога нямащо смелостта да ги прелисти, само и само да запази частица магия и очарование.
Като размишлявам над това ... все едно съм на 30 или 40 години, докато в действителност съм на 20... но усещането, че няма да си върна това, което вече е отлетяло е толкова тегаво и мъчно, сякаш нещо ми сграбчва сърцето и стиска с всичка сила.
И звуча като някое депресирано момиче, а не съм. Просто ми е красиво да си лежа, да слушам музика и лаптопа да ме топли. Красиво ми е да виждам секцията срещу мен, да си мисля за всичките тези книги, които са ме гледали през годините и са ме молили да ги прочета, но до ден днешен ги подминавам. Защото ако ги прочета... няма да остане нищо мистериозно зад техните страници. С години се чудя какво има зад тях. Каква ли магия се таи между страниците...
Но нека си остане мистерия. Така за тях ще си остана малкото момиченце, което ги гледа и се чуди, никога нямащо смелостта да ги прелисти, само и само да запази частица магия и очарование.
Sunday, July 15, 2012
Saturday, June 16, 2012
my little bird
Днес минах през няколко настроения. През спокойно и преспивно до нервно и агресивно. През 'not caring' до почти ревящо състояние. До съзнанието ми вече достигна и осъзнаването на една доста неприятна мисъл, а именно, че една от най-добрите ми приятелки ще си замине.
Както казват, мъката има 5 етапа.
1 - отричане "не, това няма да се случи.."
2 - гняв "не е честно.. "
3 - договаряне "а не може ли да не е така.."
4 - депресия
5 - приемане
Не мога да съм сигурна дали съм минала през всичките, но наистина ми е трудно. Не мога и не искам да си представям какво ще ми е без нея.Да, идва момент, в който на всички ни се налага да продължим с живота си, но просто мисля, че е прекалено рано. Прекалено е рано да се изправяме срещу трудностите на живота, а за мен разделите са най-трудни, най не желани, най-омразни.Преди малко получих съобщение, че винаги ще си останем заедно, близки, че няма да се забравим, но аз знам много добре, че някой напусне ли жовота ти, никога не се връща.
Saturday, March 17, 2012
got away
In another life, i would make you stay!
I really miss you ... i just wished you hadn't got away.
I was your Sunshine ... your only Sunshine...
Monday, February 20, 2012
0330
Трябва да приемем, че живота е нещо, което се губи прекалено лесно, а понякога и без причина. Просто трябва да се примирим, че рано или късно всички си отиваме...
U-KISS - 0330
Wednesday, December 28, 2011
tell me goodbye
Моля те, не плачи ...
Искам те толкова силно ...
Обичам те с цялото си сърце ...
I’m so afraid of the time without you!
I don’t need anything else!
Stay by my side!
Шумът от леко румолене се чуваше навсякъде. Прозорците бяха отворени в лятната юлска вечер и дъжда, който се сипеше тихичко, озвучаваше иначе тъй тихата вечер.
Усмихнах се. Не можех да повярвам, че може да съществува истинско щастие, тези редки моменти, в които се събуждаш до човека, когото обичаш толкова силно, че не можеш да дишаш без него. Това бе истинското щастие, когато отвориш очи и първото нещо, което видиш да бъде този човек.
И тогава отворих очи, за да го видя. Да видя Ънхюк, който се бе надвесил над мен и ми се усмихваше с тази негова запазена усмивка, усмивка, която можеше да разтопи сърцата на нищо -неподозиращи непознати, а какво оставаше за мен, влюбеният до уши Донгхе.
- Обичам те, фиши! – прошепна тихичко. Това бе всичко, от което имах нужда, просто да го чуя още веднъж.
В този момент усетих как усмивката ми става все по-голяма и по-голяма. Само мисълта, че е до мен ме изпълваше с щастие.
Но, разбира се, прекрасният момент, трябваше да бъде развален от досадното позвъняване на телефона ми.
- Остави го да си звъни ... остани с мен... не ме оставяй – отново прошепна той, но този път в гласа му се четеше такава тъга, сякаш му отнемаха нещо много ценно.
Вдигнах поглед, за да видя лицето му и това, което видях никак не ми хареса. От най-прекрасната усмивка, на лицето му бе останала само маска. Маска, която ме плашеше.
- Може да е важно ... – и без да губя повече време се обърнах, за да взема телефона от нощното шкафче. – Ало? Хей, Кю, как си?- отговорих най-безгрижно аз. На телефона бе най-добрият ми приятел – Кю, който, както винаги, уцели най-неподходящия момент да се обади само, за да ме попита как съм. Наистина бе досадно. В последно време това бе станало нещо като мисия за него, да ми звъни всеки ден, най-малко по три пъти, за да ме пита „Донгхе, добре ли си?” или другият му любим въпрос „Имаш ли нужда от нещо?”, „Искаш ли да дойда при теб?”, „Справяш ли се?” и т.н., все въпроси, които нямаха никакъв смисъл за мен. Единственото, от което имах нужда бе, човекът до мен, Ънхюк, и той бе с мен, винаги, така че, на всеки един от отговорите отговарях с твърдо „Да”, „Добре съм.” и „Всичко е наред.”
След няколко минути разговорът приключи без дори да обърна голямо внимание на това какво ми говори Кю, просто нямаше смисъл.
- Хей, Хюк, искаш ли да излезем? – попитах с ентусиазъм, бях сигурен, че няма да ми откаже.
- Разбира се, Хае! – и отново любимата ми усмивка озари цялото ми същество. Не мога да си представя какво би било ако някой ден загубя правото да се оглеждам в тези шоколадови на цвят очи или да не мога да видя тази, така затопляща сърцето ми, усмивка. Това би било Ад.
~*~
И ето ни, след няколко часово бродене из улиците на Сеул, в едно топло и уютно кафене.
- Хюк, искаш ли ягодов шейк? Знам, че ти е любим.. – обърнах се към него, докато разглеждах менюто. - Защо по дяволите, има толкова голям избор? – замрънках, като не можах да си избера нищо.
- Здравейте! Какво ще желаете? – една от сервитьорките бе дошла да ни обслужи, като се бе втренчила в мен с многозначителна усмивка. ‘Оо, моля ти се, не ми казвай, че се опитва да ме сваля пред Хюк?’ бе всичко, за което можех да си мисля в този момент.
Бързо погледнах към Хюк, който от своя страна ми се усмихваше отсреща. Това бе всичко, от което се нуждаех. Усмихнах му се и аз и се обърнах към досадната сервитьорка.
- Два ягодови шейка, моля. – бе всичко, което исках. Все пак това обичаше моят Хюк, значи и аз го обичам. От известно време си поръчвах винаги каквото пие и Хюк, а преди мразех да го правя. Преди си мислех, че трябва всеки да е индивидуален, за да може да се различава от останалите. Да, всички си мислеха, че аз съм егоист, който не мисли и не се нуждае от нищо друго освен себе си, но от както Хюк се появи в живота ми, малко по-малко всичко започна да се върти около него. А в последно време всичко това се засили. Може би това означаваше и любовта? –Да се откажеш от себе си в името на нещо по-голямо, а именно, човека до теб. Желанието винаги да сте заедно и никога да не се разделяте. Да,определено това бе любов. Или нещо по-силно?
- Хае,за какво мислиш? – попита внезапно той, докато прокарваше небрежно ръка през русолявата си коса. Ах, колко обичах да правя точно това същото движение, само че с моите собствени ръце, да прокарвам внимателно пръсти през гъстите му кичури.
- Мисля за теб. Както винаги. Мисля си за това, че не мога да си представя живота без теб. За това, че не искам дори да си представям какво би било .. Ад на Земята. – отвърнах с неприсъща за мен прямота и тъга.
В този момент исках само и единствено да го прегърна. Имах нужда само от това. Защо тези мисли ми се въртяха в главата точно, когато бях най-щастлив? Защо?
- Господине,поръчката Ви. – и внезапно пред мен се озоваха две чаши. ‘Какво обслужване само!’, възмутих се аз. За втори път днес тази невъзпитана сервитьорка пренебрегваше Ънхюк, но той не изглеждаше ни най-малко засегнат от това, вместо това продължаваше да ми се усмихва от другара страна на масата.
Тъкмо, когато се готвех да споделя някои от мислите си с невъзпитаната сервитьорка за това как трябва да се обслужват лоялните клиенти, една жена и малкото й момиченце минаваха покрай масата.
- Мамо, мамо ... защо този мъж има две чаши на масата си щом е сам? – това ме накара да се обърна към детето. То ме погледна с любопитните си очи, а аз не можех да разбера за какво говори. Но както винаги просто се обърнах и се престорих, че не става въпрос за мен. Не чух отговора на майката. Не ме интересуваше. Не исках да чувам. Не трябваше да го чувам.
Тогава усетих това чувство, което малко по малко се бе загнездило в душата ми, това чувство, което все едно ме разкъсваше отвътре на милиони части. Очите ми се насълзиха, а дори не знаех защо?
Погледнах към Хюк. Той отново ми се усмихваше. Гледаше ме право в очите. И тогава се успокоих. От това имах нужда. Това бе моето спасение. Моето изкупление.
Не можех да стоя повече тук, имах чувството, че се задушавам. Трябваше да се прибера. Трябваше да се прибера в нашето убежище. Там, където хората нямаше да ни гледат подозрително. Там където щяхме да сме само аз и той. Само двамата.
Без дори да платя сметката, станах и се затичах към нашият апартамент. Трябваше да стигна до там. Трябваше да се прибера възможно най-бързо. Дъждът все още не бе спрял и ме намокри, но това нямаше никакво значение. Исках да се прибера по-бързо. Трябваше.... А това ужасно чувство все още бе там, все още ме изяждаше отвътре. Какво ставаше, не можех да разбера. Нищо не можех да разбера вече. Целият свят ми бе като в мъгла. Затова и трябваше да се прибера. Там всичко си бе по-старо му.
Отворих вратата и веднага се затичах към спалнята. Дори не си направих труда да затворя или заключа вратата. Нямаше значение. И тогава го видях. Лежеше на леглото и ми се усмихваше. С тази замечтана усмивка, която можеше да накара всяко сърце да се разтупка с такава скорост, че да докара инфаркт на невинната жертва.
Въздъхнах. Той бе тук. Бе тук и ме чакаше, както винаги.
Приближих се и седнах на ръба на леглото, взирайки се в него. Внимателно, сякаш, за да не го нараня се пресегнах, за да го погаля, но единственото, което ръката ми докосна бе материята на леглото. Наведох се, за да го целуна, но устните ми така и не достигнаха неговите, единственото, което целунах бе възглавницата.
- Не ме оставяй ... Не ми казвай сбогом ... – прошепнах тихичко, надявайки се, че думите му ще го достигнат. Когато отворих очи той продължаваше да ми се усмихва с цялата нежност на света.
From the moment you left me, i no longer exist
My heart hurts so bad
Now that i’m alone, i wipe my tears with bare hands
You’re where i’m supposed to be, i can never go anywhere else
Please stay by my side
Without you, i can’t be brave
Искам те толкова силно ...
Обичам те с цялото си сърце ...
I’m so afraid of the time without you!
I don’t need anything else!
Stay by my side!
Шумът от леко румолене се чуваше навсякъде. Прозорците бяха отворени в лятната юлска вечер и дъжда, който се сипеше тихичко, озвучаваше иначе тъй тихата вечер.
Усмихнах се. Не можех да повярвам, че може да съществува истинско щастие, тези редки моменти, в които се събуждаш до човека, когото обичаш толкова силно, че не можеш да дишаш без него. Това бе истинското щастие, когато отвориш очи и първото нещо, което видиш да бъде този човек.
И тогава отворих очи, за да го видя. Да видя Ънхюк, който се бе надвесил над мен и ми се усмихваше с тази негова запазена усмивка, усмивка, която можеше да разтопи сърцата на нищо -неподозиращи непознати, а какво оставаше за мен, влюбеният до уши Донгхе.
- Обичам те, фиши! – прошепна тихичко. Това бе всичко, от което имах нужда, просто да го чуя още веднъж.
В този момент усетих как усмивката ми става все по-голяма и по-голяма. Само мисълта, че е до мен ме изпълваше с щастие.
Но, разбира се, прекрасният момент, трябваше да бъде развален от досадното позвъняване на телефона ми.
- Остави го да си звъни ... остани с мен... не ме оставяй – отново прошепна той, но този път в гласа му се четеше такава тъга, сякаш му отнемаха нещо много ценно.
Вдигнах поглед, за да видя лицето му и това, което видях никак не ми хареса. От най-прекрасната усмивка, на лицето му бе останала само маска. Маска, която ме плашеше.
- Може да е важно ... – и без да губя повече време се обърнах, за да взема телефона от нощното шкафче. – Ало? Хей, Кю, как си?- отговорих най-безгрижно аз. На телефона бе най-добрият ми приятел – Кю, който, както винаги, уцели най-неподходящия момент да се обади само, за да ме попита как съм. Наистина бе досадно. В последно време това бе станало нещо като мисия за него, да ми звъни всеки ден, най-малко по три пъти, за да ме пита „Донгхе, добре ли си?” или другият му любим въпрос „Имаш ли нужда от нещо?”, „Искаш ли да дойда при теб?”, „Справяш ли се?” и т.н., все въпроси, които нямаха никакъв смисъл за мен. Единственото, от което имах нужда бе, човекът до мен, Ънхюк, и той бе с мен, винаги, така че, на всеки един от отговорите отговарях с твърдо „Да”, „Добре съм.” и „Всичко е наред.”
След няколко минути разговорът приключи без дори да обърна голямо внимание на това какво ми говори Кю, просто нямаше смисъл.
- Хей, Хюк, искаш ли да излезем? – попитах с ентусиазъм, бях сигурен, че няма да ми откаже.
- Разбира се, Хае! – и отново любимата ми усмивка озари цялото ми същество. Не мога да си представя какво би било ако някой ден загубя правото да се оглеждам в тези шоколадови на цвят очи или да не мога да видя тази, така затопляща сърцето ми, усмивка. Това би било Ад.
~*~
И ето ни, след няколко часово бродене из улиците на Сеул, в едно топло и уютно кафене.
- Хюк, искаш ли ягодов шейк? Знам, че ти е любим.. – обърнах се към него, докато разглеждах менюто. - Защо по дяволите, има толкова голям избор? – замрънках, като не можах да си избера нищо.
- Здравейте! Какво ще желаете? – една от сервитьорките бе дошла да ни обслужи, като се бе втренчила в мен с многозначителна усмивка. ‘Оо, моля ти се, не ми казвай, че се опитва да ме сваля пред Хюк?’ бе всичко, за което можех да си мисля в този момент.
Бързо погледнах към Хюк, който от своя страна ми се усмихваше отсреща. Това бе всичко, от което се нуждаех. Усмихнах му се и аз и се обърнах към досадната сервитьорка.
- Два ягодови шейка, моля. – бе всичко, което исках. Все пак това обичаше моят Хюк, значи и аз го обичам. От известно време си поръчвах винаги каквото пие и Хюк, а преди мразех да го правя. Преди си мислех, че трябва всеки да е индивидуален, за да може да се различава от останалите. Да, всички си мислеха, че аз съм егоист, който не мисли и не се нуждае от нищо друго освен себе си, но от както Хюк се появи в живота ми, малко по-малко всичко започна да се върти около него. А в последно време всичко това се засили. Може би това означаваше и любовта? –Да се откажеш от себе си в името на нещо по-голямо, а именно, човека до теб. Желанието винаги да сте заедно и никога да не се разделяте. Да,определено това бе любов. Или нещо по-силно?
- Хае,за какво мислиш? – попита внезапно той, докато прокарваше небрежно ръка през русолявата си коса. Ах, колко обичах да правя точно това същото движение, само че с моите собствени ръце, да прокарвам внимателно пръсти през гъстите му кичури.
- Мисля за теб. Както винаги. Мисля си за това, че не мога да си представя живота без теб. За това, че не искам дори да си представям какво би било .. Ад на Земята. – отвърнах с неприсъща за мен прямота и тъга.
В този момент исках само и единствено да го прегърна. Имах нужда само от това. Защо тези мисли ми се въртяха в главата точно, когато бях най-щастлив? Защо?
- Господине,поръчката Ви. – и внезапно пред мен се озоваха две чаши. ‘Какво обслужване само!’, възмутих се аз. За втори път днес тази невъзпитана сервитьорка пренебрегваше Ънхюк, но той не изглеждаше ни най-малко засегнат от това, вместо това продължаваше да ми се усмихва от другара страна на масата.
Тъкмо, когато се готвех да споделя някои от мислите си с невъзпитаната сервитьорка за това как трябва да се обслужват лоялните клиенти, една жена и малкото й момиченце минаваха покрай масата.
- Мамо, мамо ... защо този мъж има две чаши на масата си щом е сам? – това ме накара да се обърна към детето. То ме погледна с любопитните си очи, а аз не можех да разбера за какво говори. Но както винаги просто се обърнах и се престорих, че не става въпрос за мен. Не чух отговора на майката. Не ме интересуваше. Не исках да чувам. Не трябваше да го чувам.
Тогава усетих това чувство, което малко по малко се бе загнездило в душата ми, това чувство, което все едно ме разкъсваше отвътре на милиони части. Очите ми се насълзиха, а дори не знаех защо?
Погледнах към Хюк. Той отново ми се усмихваше. Гледаше ме право в очите. И тогава се успокоих. От това имах нужда. Това бе моето спасение. Моето изкупление.
Не можех да стоя повече тук, имах чувството, че се задушавам. Трябваше да се прибера. Трябваше да се прибера в нашето убежище. Там, където хората нямаше да ни гледат подозрително. Там където щяхме да сме само аз и той. Само двамата.
Без дори да платя сметката, станах и се затичах към нашият апартамент. Трябваше да стигна до там. Трябваше да се прибера възможно най-бързо. Дъждът все още не бе спрял и ме намокри, но това нямаше никакво значение. Исках да се прибера по-бързо. Трябваше.... А това ужасно чувство все още бе там, все още ме изяждаше отвътре. Какво ставаше, не можех да разбера. Нищо не можех да разбера вече. Целият свят ми бе като в мъгла. Затова и трябваше да се прибера. Там всичко си бе по-старо му.
Отворих вратата и веднага се затичах към спалнята. Дори не си направих труда да затворя или заключа вратата. Нямаше значение. И тогава го видях. Лежеше на леглото и ми се усмихваше. С тази замечтана усмивка, която можеше да накара всяко сърце да се разтупка с такава скорост, че да докара инфаркт на невинната жертва.
Въздъхнах. Той бе тук. Бе тук и ме чакаше, както винаги.
Приближих се и седнах на ръба на леглото, взирайки се в него. Внимателно, сякаш, за да не го нараня се пресегнах, за да го погаля, но единственото, което ръката ми докосна бе материята на леглото. Наведох се, за да го целуна, но устните ми така и не достигнаха неговите, единственото, което целунах бе възглавницата.
- Не ме оставяй ... Не ми казвай сбогом ... – прошепнах тихичко, надявайки се, че думите му ще го достигнат. Когато отворих очи той продължаваше да ми се усмихва с цялата нежност на света.
From the moment you left me, i no longer exist
My heart hurts so bad
Now that i’m alone, i wipe my tears with bare hands
You’re where i’m supposed to be, i can never go anywhere else
Please stay by my side
Without you, i can’t be brave
Saturday, December 3, 2011
Tuesday, October 18, 2011
Shupa ELF
Take care SuJu, ELFs will wait for you ❤ [10]
Thank you for all the memories, the good and bad ones, for everything you teached to us, thank you for everything. Thank you for showing us the greatest friendship that exists in this world. For never giving up. For being unique. For following your dreams. For being Super Junior. ♥ [5]
ELF AND SUJU FOREVER TOGETHER ♥ [12]
Take care SuJu, ELFs will wait for you ❤ [10]
Omg, that sounds like they will never come back again., i know that it'd be hard for them and us .,, but i really DO believe that they won't give up! THAT'S WHY WE CALL EACH OTHERS ELFs because WE BELIVE IN THEM! WE BELIEVE IN SUPER JUNUIOR! so please stop with these goodbye quotes!
Super Junior - Andante
Wednesday, November 10, 2010
Lightless
Нужна ли ни е причина,за да се чувстваме тъжни!? А нужно ли е да сме познавали някого,за да ни боли,за това,че вече го няма?! Нужно ли е да плачем, когато няма видима причина?! Нужно ли е да се губим в мисли какво би било ако всичко се бе случило по друг начин?! Нужно ли е да сме лицемери и да казваме колко ни боли без да чувстваме нищо в действителност!?
Днес се случи голяма трагедия ... не познавах човека,на когото се случи ... но искрено ме боли,за това,че вече го няма .. не мисля,че съм лицемерна или фалшива,както би би дошло наум... а просто .. съм човек .. и съм сигурна,че с всички вас е така.
Днес едно 16-годишно момче загуби живота си по изключително нелеп,за мен,начин. За мен това момче е едно непознато човешко същество,което не е успяло да завърши земния си път и това изключително много ме натъжава.
Ядосва ме факта,че невинни момчета,момичета,все още деца, губят живота и това за хората не е нищо ново .. не е нещо,което да ги накара да се зачудят ... Защо,по дяволите, трябва да се случват такива неща?! ,..
-Да,по новините постоянно съобщават за злополуки,инциденти,убийства и на никого не му прави впечатление,защото те са нещо обикновено за нас ... но когато се случи този/тази злополука,инцидент,убийство да се случи на човек,когото ти познаваш ... човек от плът и кръв,като теб .. тогава вече те интересува. Интересува те какъв човек е бил/а,какво е харесвал/а,на какво се е смял/а, какво го/я е карало да плаче. Тогава те интересува защо се е случило точно на този човек ... защо изобщо е трябвало да стане...
Да,мислите ми не са нещо ново... но са породени от искреното ми възмущение ... как може нещо толкова ценно,като живота,да бъде така лесно пренебрегвано..
Искрено съм тъжна и съжалявам за Митко,който днес на 10.11.2010г загуби живота си.
Не те познавах,Митко,но искрено съжалявам.
Наистина ти желая да си на някое по-добро място ... ако то съществува.
B2ST - Lightless
Tuesday, August 4, 2009
TaeGoon - Call Me ft. JaeJoong
TaeGoon - Call Me ft. JaeJoong
The figure of your back I see there
Thought why I'm not you
Why does my heart beat fast, why get I crazy
Our eyes met
While seeing me, a bright smile was forming
My body burns again, I get crazy
While looking into my eyes, you're slowly coming near
You're greating me
When you touch while feeling my body with the eyes
You're asking me for my phone number
Whenever, call me call me
If you too know my heart, call me
Whenever, call me call me
Your eyes are wanting me, call me
Now me, call me call me
Sweet lips, your fragrance is calling me again
Call me call me now want me
So, you will never stop
How much time was this already
Not knowing it too, I just look at the telephone
This is all because if you, why don't you know?
Our eyes met
While seeing me, a bright smile was forming
My body burns again, I get crazy
While looking into my eyes, you're slowly coming near
You're greating me
When you touch while feeling my body with the eyes
You're asking me for my phone number
Whenever, call me call me
If you too know my heart, call me
Whenever, call me call me
Your eyes are wanting me, call me
Now me, call me call me
Sweet lips, your fragrance is calling me again
Call me call me now want me
So, you will never stop
The heart, that flutters at the ringing sound of the phone,
Is informing about our beginning
What will I say, my trembling voice
Is the beginning now?
Whenever, call me call me
If you too know my heart, call me
Whenever, call me call me
Your eyes are wanting me, call me
Now me, call me call me
Sweet lips, your fragrance is calling me again
Call me call me now want me
So, you will never stop
Клипче - цък-мък
Убийствена е частта на JaeJoong! Особено частта с пистолета :X Направо си нямам думи! Много го обичам,ей! (sun)
Ам,относно това,защо участва в клипа на друг изпълнител.
Ясно е че е много секси!
Ясно е и че има доста силно въздействие :D
А и стана ясно че е много добър приятела на Taegoon
(sun)(sun)
The figure of your back I see there
Thought why I'm not you
Why does my heart beat fast, why get I crazy
Our eyes met
While seeing me, a bright smile was forming
My body burns again, I get crazy
While looking into my eyes, you're slowly coming near
You're greating me
When you touch while feeling my body with the eyes
You're asking me for my phone number
Whenever, call me call me
If you too know my heart, call me
Whenever, call me call me
Your eyes are wanting me, call me
Now me, call me call me
Sweet lips, your fragrance is calling me again
Call me call me now want me
So, you will never stop
How much time was this already
Not knowing it too, I just look at the telephone
This is all because if you, why don't you know?
Our eyes met
While seeing me, a bright smile was forming
My body burns again, I get crazy
While looking into my eyes, you're slowly coming near
You're greating me
When you touch while feeling my body with the eyes
You're asking me for my phone number
Whenever, call me call me
If you too know my heart, call me
Whenever, call me call me
Your eyes are wanting me, call me
Now me, call me call me
Sweet lips, your fragrance is calling me again
Call me call me now want me
So, you will never stop
The heart, that flutters at the ringing sound of the phone,
Is informing about our beginning
What will I say, my trembling voice
Is the beginning now?
Whenever, call me call me
If you too know my heart, call me
Whenever, call me call me
Your eyes are wanting me, call me
Now me, call me call me
Sweet lips, your fragrance is calling me again
Call me call me now want me
So, you will never stop
Клипче - цък-мък
Убийствена е частта на JaeJoong! Особено частта с пистолета :X Направо си нямам думи! Много го обичам,ей! (sun)
Ам,относно това,защо участва в клипа на друг изпълнител.
Ясно е че е много секси!
Ясно е и че има доста силно въздействие :D
А и стана ясно че е много добър приятела на Taegoon
(sun)(sun)
Saturday, April 25, 2009
damn it, noooooooo ;(
Е,просто върхът!
Направо нямам думи...
Ба си тъпотиятааа
Dammmmmmnnnnnnnnn it!
Тъпо,тъпо,тъпо,тъпооооооооооооо
Просто не мога да го проумея...
Не трябваше той да умира...ааахп,че дори и не умира ами става Strigoi ба си тъпото...направу ще полудея...не трябваше да става така..
Ах,сигурно нищо не разбирате от излиянията ми...обаче...Ел,знам ако четеш..ти, знаеш за какво става въпрос...
Става дума за Vampire Academy /3/ и там..ония тъп Strigoi,че на всичкото отгоре и блондин, ухапа Димитри...малеееееее,направо...не откриха тялото му,а това значи само едно..и той е Strigoi и нашата умница Роуз какво й остава да направи?
Еми,най-логичното нещо...ще ходи да го трепе. :@
Аггрррр,тъпо,тъпо,тъпо,тъпо,тъпоо...иде ми да счупя нещо... ;(;(;(
Как така най-добрия сега ще е от лошите? ;(
Защооо!?
Еми..оох,пак тази моя емоционалност...не мога просто да спра да мисля за това...не мога и не мога...А четвъртата книга излиза чак през Август...
Просто върхът!
Какво да се иска повече от живота :@:@:@
Блях...толкова съм тъжна...като че ли не ми стигаше моето лошо настроение днес,ами трябваше и да го прихвана от книгата...направо..апф...
Мразя да става така..няма да има хепи енд.....
Апф...спирам преда съвсем да съм показала колко малко мозък имам в главата си...
Хайде,hugs от мен...
Big Bang-Forever with you
;(;(;(
Направо нямам думи...
Ба си тъпотиятааа
Dammmmmmnnnnnnnnn it!
Тъпо,тъпо,тъпо,тъпооооооооооооо
Просто не мога да го проумея...
Не трябваше той да умира...ааахп,че дори и не умира ами става Strigoi ба си тъпото...направу ще полудея...не трябваше да става така..
Ах,сигурно нищо не разбирате от излиянията ми...обаче...Ел,знам ако четеш..ти, знаеш за какво става въпрос...
Става дума за Vampire Academy /3/ и там..ония тъп Strigoi,че на всичкото отгоре и блондин, ухапа Димитри...малеееееее,направо...не откриха тялото му,а това значи само едно..и той е Strigoi и нашата умница Роуз какво й остава да направи?
Еми,най-логичното нещо...ще ходи да го трепе. :@
Аггрррр,тъпо,тъпо,тъпо,тъпо,тъпоо...иде ми да счупя нещо... ;(;(;(
Как така най-добрия сега ще е от лошите? ;(
Защооо!?
Еми..оох,пак тази моя емоционалност...не мога просто да спра да мисля за това...не мога и не мога...А четвъртата книга излиза чак през Август...
Просто върхът!
Какво да се иска повече от живота :@:@:@
Блях...толкова съм тъжна...като че ли не ми стигаше моето лошо настроение днес,ами трябваше и да го прихвана от книгата...направо..апф...
Мразя да става така..няма да има хепи енд.....
Апф...спирам преда съвсем да съм показала колко малко мозък имам в главата си...
Хайде,hugs от мен...
Big Bang-Forever with you
;(;(;(
Thursday, April 23, 2009
granny,stay with me...
My lovely Granny...stay with me!!!
Не,не,не,не,не искам да плача!Обаче като си помисля,че може да те няма,Бабичко,просто полудявам..И сега като те гледам така болна ми се преобръща всичко..
Знам,че съм супер ужасна и че ти си единственият човек,който ми одисва на акъла,ти си единственият човек,който прави всичко за мен без да се оплаква,без да иска нeщо в замяна,без да съжалява за това...
Не искам да мисля какъв ще е живота без теб!
Не искам да знам какъв ще бъде живота без теб!
Не искам да знам какъв ще бъде живота без теб!
Не искам,чу ли?!В такъв случай да не си посмяла да..да....дори не мога да го напиша,какво остава за да го кажа...НЕ,НЕ,НЕ,НЕ,НЕ, НЕ ИСКАМ!
Знам,че най-много с теб се карам,че на теб си изкарвам целия яд,знам че винаги когато съм в кофти настроение-точно ти го отнасяш..и много добре знам,че с всички останали се държа много по-добре,от колкото с теб...ама то това не е щото не те обичам,а точно обратното...и ти го знаеш,знам аз...знам,че знаеш,че точно защото толкова много те обичам,си изкарвам всичко на теб...защото знам,че каквото и да направя,ти винаги ще си до мен,винаги ще ме подкрепяш,винаги ще ме обичаш...
Дори и да не искам да ям от супата ти...Не го приемай лично..Това е чисто и просто,защото не обичам супа,но какво ли ти казвам..ти знаеш...
Агрррр,по дяволите
Живота е супер несправедлив...тъп,ужасен...
Не искам да те загубя,Бабичко...
Живота е супер несправедлив...тъп,ужасен...
Не искам да те загубя,Бабичко...
Много те обичам,Баби...дори и да не ми правиш повече спагети...и да не ми оправяш понякога леглото,когато ме мързи да го правя...
Апф....защо трябва да се разболяваш?Защооо?
Не искам пък да те загубя,Баби..Не искам...
Много си те обичам,ето казвам го отново...
Не искам пък да те загубя,Баби..Не искам...
Много си те обичам,ето казвам го отново...
За Моята Обична и Единствена Бабичка...
Баба Славка..
*hugs*
Баба Славка..
*hugs*
Monday, March 23, 2009
in memory of..."my little sunshine"
"My little sunshine"
Никога няма да забравя тези думи...последните думи...Никога няма да искам да ги забравя...
Защо ли?Може би,защото са единственият ми останал спомен?Единственият спомен,който ми е останал...Колко жалко наистина,нали?
Не е много приятно,да имаш откъснати спомени...да не си спомняш нещо,което усилено се опитваш да си спомниш?Но тогава се питаш...
-"Защо ми е да си спомням?Така няма ли да боли повече?"
Всички така си мислят...
-"Нека не си спомняме....така няма болка..няма сълзи...няма спомени..."
А всъщност така губят всичко,защото точно спомените ни правят,това което сме..във всеки един момент..
"My little sunshine"
Колко далечно ми звучи...дори гласът Му не си спомням вече...но лицето-няма как да го забравя...най-красивото лице,което някога съм виждала,най-прекрасното лице,най-милото,най-грижовното,най-любвеобилното,най-всеотдайното...
Колкото и "най" да кажа,никога няма да мога да го опиша...
А очите?-Същите като моите...но много,много,много по-красиви....
Усмивката....Най-божествената на света....
И все пак...това не са мои спомени...а моменти започетани на снимка...просто един прекрасен уловен момент,който се е запечатал завинаги....И все пак...всичко ми изглежда толкова познато,близко...и толкова далечно...А не искам да е така...
Искам да си спомням всичко!
Искам да чуя всичко!
Искам да усетя всичко!
Искам да имам всичко,което имах...но го изгубих!
Искам...да...е тук...
Но го няма...Няма го...И ме боли...Винаги...
Искам да имам всичко,което имах...но го изгубих!
Искам...да...е тук...
Но го няма...Няма го...И ме боли...Винаги...
"My little sunshine,I promise...I'll always be here..."
Fireflight-Forever!
Friday, February 27, 2009
искам happy end пък....
...искам пък....искам проклетия Happy End! Толкова много ли искам? о.О
-Еми,не... въобще не е много...
Днес ми дойде вече направо в повече!Как може така беее... ууу,хваща ме яд... Сега се питате "тая луда с кви глупости ни занимава" сигурно... сега ще ви обясня...
Първо....гледам си аз любимия сериал Prison Break иии от няколко серии загатват,че Майкъл /любимецът ми/ ще умира... о'кей...това го приехме,някак си..
Ама това вече ми идва в повече... ей,сега една френдка /да Плам,за теб става дума/ щяла да умъртвява героите от фенфика си... :x
А бе,кво ви става бе хора?
Трябва ли да убивате всичко що г/д зависи от вас по някакъв начин?
Сериозно...много се ядосах...и в знак на протест,реших да постна мненийце...не е лоша постъпката ми,нали?Не може да се счита за изнудване Плам да си промени решението...нем,нем,нем..съвсем нямам такава цел....просто...възмущението ми трябваше да се изсипе някъде...
Ох,мух...ееми,какво да се прави...признавам си,до голяма степен съм една тъпаа романтичка,ама то кой не е? xD
И все пак не искам Джейсън да ходи на кладата,нито пък Майкъл да умре по средата на някаква си операция...ей,че проклет живот...ей...То в същност,защо обвинявам живота,като това няма нищо общо с него...по-скоро трябва да обвинявам бруталността и мрачноста на някои личности...
Пух...ей,че проклети нерви....ноо нищо...и ние сме хора..и ние трябва да се ядосваме...
PS:Искрено пожелавам на Г-жата си по Английски да се оправи и да си е здрава и весела отново...иначе,за бога,кого ще ядосваме? Кой ще се забавлява с нас,когато ние го правим? И кой ще ни помага,когато трябва?
Г-жо Мелниченко,много си Ви обичам!
PS2:Обичам си Майкъл,Джейсън и Крис,too!Соу,Плам не ги убивай...поне последните двама де...
Искрено Ваша,романтясала и искаща happpy end,Тита!
-Еми,не... въобще не е много...
Днес ми дойде вече направо в повече!Как може така беее... ууу,хваща ме яд... Сега се питате "тая луда с кви глупости ни занимава" сигурно... сега ще ви обясня...
Първо....гледам си аз любимия сериал Prison Break иии от няколко серии загатват,че Майкъл /любимецът ми/ ще умира... о'кей...това го приехме,някак си..
Ама това вече ми идва в повече... ей,сега една френдка /да Плам,за теб става дума/ щяла да умъртвява героите от фенфика си... :x
А бе,кво ви става бе хора?
Трябва ли да убивате всичко що г/д зависи от вас по някакъв начин?
Сериозно...много се ядосах...и в знак на протест,реших да постна мненийце...не е лоша постъпката ми,нали?Не може да се счита за изнудване Плам да си промени решението...нем,нем,нем..съвсем нямам такава цел....просто...възмущението ми трябваше да се изсипе някъде...
Ох,мух...ееми,какво да се прави...признавам си,до голяма степен съм една тъпаа романтичка,ама то кой не е? xD
И все пак не искам Джейсън да ходи на кладата,нито пък Майкъл да умре по средата на някаква си операция...ей,че проклет живот...ей...То в същност,защо обвинявам живота,като това няма нищо общо с него...по-скоро трябва да обвинявам бруталността и мрачноста на някои личности...
Пух...ей,че проклети нерви....ноо нищо...и ние сме хора..и ние трябва да се ядосваме...
PS:Искрено пожелавам на Г-жата си по Английски да се оправи и да си е здрава и весела отново...иначе,за бога,кого ще ядосваме? Кой ще се забавлява с нас,когато ние го правим? И кой ще ни помага,когато трябва?
Г-жо Мелниченко,много си Ви обичам!
PS2:Обичам си Майкъл,Джейсън и Крис,too!Соу,Плам не ги убивай...поне последните двама де...
Искрено Ваша,романтясала и искаща happpy end,Тита!
Wednesday, December 24, 2008
Исками се....
Иска ми се да ме беше опознал
Иска ми се да не се бе стигнало до тук
Иска ми се всичко това да бе лъжа
Иска ми се отдавна да бях разбрала,че всичко си има край
Иска ми се да не се бе стигало до финала на всичко
Иска ми се да знам какво ще бъде без теб
Иска ми се да не си задавам въпроси от рода на:"Как е?","С коя е?","Мисли ли за мен?"
Иска ми се да не ми пука
Иска ми се да повярвам на всички лъжи отново
Иска ми се да не бях разбирала истината
Иска ми се да си бях останала в моя сън и да не се бях събуждала
Иска ми се времето ни да не беше изтекло
Иска ми се всичко да си е, както бе преди
Иска ми се да не беше лъжец
Иска ми се да не бях глупачка
Иска ми се да бях послушала всички останали,а не теб
Иска ми се да не беше Ти
Иска ми се да не бях Аз
Иска ми се,иска ми се,иска ми се....
Иска ми се да не се бе стигнало до тук
Иска ми се всичко това да бе лъжа
Иска ми се отдавна да бях разбрала,че всичко си има край
Иска ми се да не се бе стигало до финала на всичко
Иска ми се да знам какво ще бъде без теб
Иска ми се да не си задавам въпроси от рода на:"Как е?","С коя е?","Мисли ли за мен?"
Иска ми се да не ми пука
Иска ми се да повярвам на всички лъжи отново
Иска ми се да не бях разбирала истината
Иска ми се да си бях останала в моя сън и да не се бях събуждала
Иска ми се времето ни да не беше изтекло
Иска ми се всичко да си е, както бе преди
Иска ми се да не беше лъжец
Иска ми се да не бях глупачка
Иска ми се да бях послушала всички останали,а не теб
Иска ми се да не беше Ти
Иска ми се да не бях Аз
Иска ми се,иска ми се,иска ми се....
Friday, October 24, 2008
"Затвори очи.Какво виждаш?"-
Сенките на нощта се спускат.Бавно.Равномерно.Постепенно. Никой не се учудва-това е края на още един ден.На един от много,но който никога няма да си върнем.Един пропилян ден във фалшиви усмивки,лъжливи игрички и нескопосани лъжи.Един ден,който можеше да не завършва така...
Можеше сенките да не изглеждат толкова тъмни,големи и мрачни.Можеше да не ме е страх от тях.Можеше всичко да е друго.Можеше да се чувставам сигурно,можеше да не се чувствам така,фалшива,като куклена играчка.
Но,уви...този ден се изтърколи със същото безразличие.Лъжите си останаха лъжи,а фалшивите усмивки вече ги няма,а на тяхно място има празнина.
Сега си стоя аз и размишлявам....ако не ме бе страх от мрачните и страховите сенки,щях ли да изляза?Щях ли да ида и да почакам?А ако идех,какво щях да чакам?Може би нещо различно от фалшивостта на деня,колкото и прекрасен да е бил той?Мнеее,щеше ли да ме е страх?-да,със сигурност щеше да ме е страх....защото ще бъде тъмно,студено и неприятно....А може би пък не...Може би ше бъде...различно.....
Но мен ме е страх,от сенките....страх ме е от това,че ще съм сама,затова и трая тези проклети лъжи и фалшиви усмивки...защото ме е страх...но от кое ме е страх повече?От самата самота или от мрачните сенки?
"Затвори очи.Какво виждаш?"- виждам самота и страх.А ти,можеш ли да ги видиш?Можеш ли да разбереш какво ми е?Сега ти казвам аз на теб,затвори очи...какво виждаш?Различно ли е от това,което виждам аз?
Можеше сенките да не изглеждат толкова тъмни,големи и мрачни.Можеше да не ме е страх от тях.Можеше всичко да е друго.Можеше да се чувставам сигурно,можеше да не се чувствам така,фалшива,като куклена играчка.
Но,уви...този ден се изтърколи със същото безразличие.Лъжите си останаха лъжи,а фалшивите усмивки вече ги няма,а на тяхно място има празнина.
Сега си стоя аз и размишлявам....ако не ме бе страх от мрачните и страховите сенки,щях ли да изляза?Щях ли да ида и да почакам?А ако идех,какво щях да чакам?Може би нещо различно от фалшивостта на деня,колкото и прекрасен да е бил той?Мнеее,щеше ли да ме е страх?-да,със сигурност щеше да ме е страх....защото ще бъде тъмно,студено и неприятно....А може би пък не...Може би ше бъде...различно.....
Но мен ме е страх,от сенките....страх ме е от това,че ще съм сама,затова и трая тези проклети лъжи и фалшиви усмивки...защото ме е страх...но от кое ме е страх повече?От самата самота или от мрачните сенки?
"Затвори очи.Какво виждаш?"- виждам самота и страх.А ти,можеш ли да ги видиш?Можеш ли да разбереш какво ми е?Сега ти казвам аз на теб,затвори очи...какво виждаш?Различно ли е от това,което виждам аз?
Thursday, October 16, 2008
I can't
Stay,please,stay and don't go
One more minute or just a second
I want to remember your face,eyes,lips
I want to touch you...and your hands
I know that you don't belong to me
But the feeling is so real
I left my heart with you,and you know it,even now
Nothing could stop me to love you ...
Now you want to go, And you bring back my little heart
I don't want it anymore,it belongs to you
"Don't cry tonight" you said
Okay! But I can't ....
One more minute or just a second
I want to remember your face,eyes,lips
I want to touch you...and your hands
I know that you don't belong to me
But the feeling is so real
I left my heart with you,and you know it,even now
Nothing could stop me to love you ...
Now you want to go, And you bring back my little heart
I don't want it anymore,it belongs to you
"Don't cry tonight" you said
Okay! But I can't ....
Guns'N'Roses - Don't Cry
Wednesday, July 2, 2008
2 my friends...
I love my friends!!!
Well,I know that I can't express what I fell with words but I want you to know that!
I really don't want to argue with you but that's me and you know it.
I also know that I am hardly headstrong,arguing and some times I look like stupid foolish,but you love me....Hih,yes,you love me,because I'm your Tita,damn it!
Mmm,I know that last night did some mistakes but I didn't do it with intend.
Now I just want to say that I REALLY LOVE YOU and you're the best friends i've ever had!!!
Well,I know that I can't express what I fell with words but I want you to know that!
I really don't want to argue with you but that's me and you know it.
I also know that I am hardly headstrong,arguing and some times I look like stupid foolish,but you love me....Hih,yes,you love me,because I'm your Tita,damn it!
Mmm,I know that last night did some mistakes but I didn't do it with intend.
Now I just want to say that I REALLY LOVE YOU and you're the best friends i've ever had!!!
"Richie - Best Friends"
"In times when all hope is gone
and sadness fills your heart with pain
You wonder (yeah)
If there's anyone that you can call
To somebody who's left all alone
You're such a loyal friend and now I know
that I'll never find sombody quite like you
I appreciate the day you came and you stayed"
"In times when all hope is gone
and sadness fills your heart with pain
You wonder (yeah)
If there's anyone that you can call
To somebody who's left all alone
You're such a loyal friend and now I know
that I'll never find sombody quite like you
I appreciate the day you came and you stayed"
Subscribe to:
Posts (Atom)