to be?

'To be or not to be... that's the question.'
                           - William Shakespeare

камък, ножица, хартия

Приемливо ли е да се радвам на това, което ме радва в момента? Според мен - не, но все пак го правя. Как е възможно да стоя и да чакам да пише, макар че много добре разбирам защо и поради каква причина го прави. И все пак всичко, което ми  каже ми е забавно и успява да ме разсмее. Наистина отдавна не ми се беше случвало просто да ми е забавно. Не очаквам нищо и не обещавам нищо. Просто го правя за кефа. Затова да знам, че просто мога да го направя. Не се съобразявам с никой и нищо. И е уникално. Не можех преди да си представя да играя на 'Камък, ножица, хартия' по фейсбук, а сега дори в този момент го правя.
И както казах - забавно е! Особено ако си обещавате 'сърчица' за загубилия. И е едно много миличко да те пита дали още пушиш и да се опитва да те разубеди, защото пушенето убива и теб и хората около теб. И когато му кажеш, че няма да спреш, да ти каже да убиваш и него.
Е, сладко е, колкото и да е глупаво. Просто вчера и днес са дни на смях и сладникавост, които ми липсваха малко. И съм адски благодарна, че ми ги върна дори и за малко.

not good enough

Би било хубаво ако всичко в живота ми бе идеално, но едва ли би било забавно. Думи, които всички в даден период от живота си сме казвали, но до колко това е истина. Забавните моменти не се преценят по това колко трудно е било, за да се стигне до тях, нито пък по сълзите, които си изплакал, само за да се засмееш накрая.
Вчера беше наистина много емоционален и труден ден за мен. Не защото ми се е случило някакво нещастие или пък защото са ми разбили сърцето, не. Просто осъзнах колко много неща мога да изгубя и как почти никога не го оценявам. Всеки път, когато подобна мисъл прехвърчи в съзнанието ми, гледам да я избутам някак си и просто да я забравя, защото не обичам да мисля за подобни неща. Чисто и просто се натъжавам и си мисля как по-достойни от мен хора нямат и една частица от това, което имам аз, и все пак искам още и още.
Дали това ме прави лош човек? Не знам, но със сигурност не се чувствам като добра дъщеря, сестра, внучка и приятелка. Има моменти, когато просто искам да се абстрахирам от всичко, но просто тези тъмни мисли ме засипват и имам чувството, че искат да се удавя в тях.
Но нямам намерение да се чувствам като емо. Тези дни отдавна минаха... не че някога съм била емо, но да. Всичко ще бъде по-добре след този пост, знам. И ще мога да мисля за нещо друго. Просто не и за това.

mah blogiie blog

Преди си мислех, че трябва да имаш талант, за да пишеш. И не приемах, че можеш да излееш мислите и емоциите си някъде (в блог, например) само защото ти се иска така. Може би и затова през определен период от време и заебавах блога. Не защото не исках да продължавам с него, а защото не бях сигурна какво да напиша. Сега благодарение на Марчина пак съм надъхана за него и ми е едно такова красотно всеки път, когато си го отворя. Преди имаше дни, през които отварях блога и просто го гледах и се чудех защо още не съм го изтрила или забравила за него. Смешното е, че всеки път, когато почна да го ъпдейтвам с напълно хаотичните си мисли си мисля, че ще се погрижа да не го зарежа този път.
Надявам се наистина да не го изоставя пак, защото изпитвам едно такова облекчение, когато пиша тук. Все пак го имам от толкова години, тук наистина съм писала за толкова неща, че даже като почна да си препрочитам постовете и аз се чудя за какво съм писала. Имам постове, които съм посвещавала на пълните глупости от рода на лакове за нокти, фибички и теб подобни. Това само ми показва колко безгрижна съм била тогава.
Когато пораснеш отговорностите наистина започват да прииждат и да те засилват със своята сила, която ти всячески се опитваш да отблъснеш, но не се получава и сякаш ефекта се засилва още повече след всеки твой опит да се отървеш от тях. Но това е част от живота, която не може да се избегне. Просто е хубаво да не забравяме дечковците в нас, които никога няма да ни изоставят под какъвто и да е претекст. Хубаво е понякога да се вслушваме в техните думи и да не ни е страх да се пуснем по течението без да знаем какво ни чака. Ще бъде прекрасно завинаги да си останем деца, но не може.

Korea and me

Наистина беше много, много забавно. Как да го опиша? На едно място с толкова много хора, които се интересуват от това, което и аз, харесват и се вълнуват за същите неща като мен. Наистина беше вълшебно. Най-вълшебно обаче беше, когато се облякохме с корейските носии. Такъв смях падна, че още ми е смешно.
Да, малко сме нелепи, но това не може да направи спомена по-малко ярък в съзнанието ми.

not alone

Марти, всичко, което си казахме тази вечер ме успокои мъничко. Поне знам, че не съм сама в тази 'носталгия' към дома. Веднъж ми казаха 'Няма по-емоционални хора, всички хора са еднакви, просто има такива, които сдържат повечето емоции някъде дълбоко в тях, а има и такива, които не могат да го правят.' Тогава си мислех, че съм от първия тип хора, тези които просто не допускат нищо и никого да ги провокират до такава степен, че да си го излеят върху хората наоколо. Сега разбирам колко съм грешила. Не говоря за гняв или нещо такова, говоря за всички тези малки неща, които просто ти се изплъзват от езика (и душата), и то не защото ти така искаш, а защото вътрешното ти желание да споделиш с някого е толкова голямо, че просто не можеш да се стърпиш.
Но от друга страна така е по-добре. Плаче ти се - садваш дъ бест френд, само за да е съпричастен с теб и след изливане на душевните терзания се чувстваш по-добре. Смее ти се - дърпаш приятелката за ръката, хващаш ментата, пускаш Саймън и оставаш без думи, защото смеховете оглушават цялата стая.
Това са изразните средства на две от най-силните човешки емоции. Тъгата и радостта. Затова може би е по-добре да сме от този втори тип хора. Защото споделянето при тях може да не оправи проблема, нито ситуацията, но поне ще те накара да забравиш поне за малко. А който ми каже, че това не си струва... то тогава да иде и да си забие главата в стената, 5 пъти с всичка сила. Тогава да го видя дали няма да звъни на майка си да й реве по телефона, или там който му е на бързо набиране.
Така че, мила моя Марти, като ни се реве - ревем, като ни се врещи, крещи - го правим. Като ни се смее - хващаме ментата, събираме се и се напиваме, все ще изникне нещо, което да ни разсмее.

It's better when we know that we're not alone. [and I'm not talking about UFO xD]

shattered pieces

"A girl once told me to be careful trying to fix a broken person because you may cut yourself on their shattered pieces." 

Когото и да е посъветвало това момиче,то определено този човек се е нуждаел от правилен съвет. Състрадателните душици като мен, и много други хора по целия свят, когато видят човек да страда или да недоволства, веднага изпитват нуждата да се притекат на помощ. Сякаш света си няма своите герои, та и ние искаме да се присъединим към великите тандеми. Искаме да дадем съвет, да направим каквото можем, най-малкото ще се постараем. От една страна, това е едно добро дело, което ще ни топли в дните на бездействие. От друга обаче, това е адски изцеждащо, малко по малко изпива силите и желанието ни за живот. 
Да се опиташ да събереш човек парченце по парченце... това е напълно невъзможно. Тогава защо продължаваме да опитваме да възвърнем предишния вид на съществото пред нас, загубило всичко? То дали все още е човек или само тъмна сянка, опитваща се да се прокрадне всячески в живота ни?
Но да помагаш е вградено в човешката природа. По същият този начин сме програмирани и да разрушаваме. Като някоя от онези бомби, които гледаме по телевизията. Има взрив само и единствено ако човекът, който държи дистанционното за бомбата, наистина натисне копчето. Има копче, защото същият този човек си е направил труда да го сложи там, да изгради това опасно нещо само и само да изпълни главната си цел - да разруши част, както от обществото, така и от себе си. 

За да съберем парченцата от пъзела първо трябва да видим картинката, която ще сглобим. Крайният ефект зависи единствено от малките неща, които изграждат пътя до него.
Затова не можем да искаме хората да не страдат. Те страдат, защото така трябва. Така трябва, защото някъде - някога ще се появи техния пъзел и те ще се погрижат всяко парченце да си пасне с това до него. Точна така, както те са били пъзел за някого другиго... Може би за теб, може би за мен...
Изборът си е чисто наш дали искаме да рискуваме, защото този процес никога не е никак безболезнен и за двете страни. Защото точно колкото можеш да помогнеш, можеш и да навредиш. Но това не би било само наша грешка, все пак процеса е двустранен. Но и не можем да очакваме, че само другата страна трябва да опитва да се справя без да помоли за каквато и да е утеха, съвет или помощ. Не, и ние можем да бъдем част от процеса на събирането на парченцата от душата на човек, но трябва и да бъдем достатъчно съобразителни, за да не се разпаднем и ние докато го правим
.

Адски е сладко, когато някой се постарае заради теб, само и само да те зарадва. Много съм благодарна за приятелите си, които са до мен и го показват по различни начини. Надявам се само и аз да им връщам този така топъл и искрен жест, по същият този неповторим и уникален начин. 

Много мерси, Станимира, моя, прекрасна!!!

soul for sale

It's not too late to realize what we've got to do ...

we take the pride and pay for the price 

И какво се предполага, че трябва да кажа. Всяко решение, което вземаме води до неизбежните последствия, които ни застигат като върли отмъстители. 

Но ако причината, поради която поемаме този риск е наистина нещо, заради което си струва... тогава нека платим цената за прибързано взетите си решения. Но така ли е наистина? Не се ли заблуждаваме, че сме си затваряли очите за най-очевидните неща? Или просто се нуждаем от малко ръководство в това 'как-да-излезем-от-кожата-си'?

Винаги е добре да се престориш на някой друг за малко. За малко, защото ако тази заблуда, или по по-мек начин казано - преструвка,  продължи прекалено дълго наистина може да изгубиш себе си някъде по пътя. Но и очарованието в това да бъдеш каквото и когото поискаш за малко е истинско. Толкова истинско, че би ти се искало всичко да е по начина, по който е. 

Но в действително нищо не е така накрая, нали? Всички искаме да се събудим и някой друг да диктува живота ни, дори и да бъде само за малко. Някой друг да взема решенията, някой друг да понася последиците, някой друг да се преструва и заблуждава, някой друг да си затваря очите.... 

Щеше да е прекрасно ако бяхме обикновени герои в ръцете на някой писател. Щеше да е повече от задоволително и в същото време красиво, защото нека бъдем искрени.... да бъдеш господар на живота си е уморително. Но ако има някой, някъде, който ръководи всичко и преценя всяка една твоя мисъл, дума и движение всичко би било толкова лесно. 

Би било не само лесно... би било като дъждът, който пада толкова лениво, но в същото време, омайващо за всеки, който е намерил време да му се наслаждава. Би било като полета на птиците над морето, отправящи се към незнайни за минувачите места. 

Просто... би било предсказуемо.

Като се смрачи небето - тогава вали. 

Като дойде есента - птиците отлитат на юг. 

А ако бяхме художествени герои, измислени по приумиците на някой луд и изчанчен писател, тогава нямаше ли да знаем края на историята си.... само прочитайки началото й? 

being yourself

1,2,3 … земята се върти…

Имам нужда от повече вечери посветени на нищо друго, но на приятелски разговор, за каквото и да е, малко алкохол, на фона на неприлична музика, която те кара да се замислиш за доста неща в най-различни аспекти.

Всичко е както субективно, сюрреалистично, дори и леко фантасмагорично, но това не е пречка за преплитащите се теми на разговор да стават все по-увличащи и интригуващи. Понякога, когато се замисля… стигам до извода, че може би точно тези дни са всичко, което чакаш с нетърпение да се случи, защото си наясно, че няма как през тези часове на забрава и ощастливление, да не се чувстваш себе си.

don't know if you're reading this... but you should know that it's about you :D it's hard to say it out loud and you know that this is just the way I am. 

me loves you! ^_^ 

“It's a strange courage

you give me ancient star:

Shine alone in the sunrise

toward which you lend no part!” 

― William Carlos Williams

a part of you

There are times in life when you realize that something is missing, something that is still a part of you and you can even feel it. And that missing piece of your soul is somewhere far away and you can't reach it whatever you try or do. How ironic, isn't it? I had to begin with that.

~----~

Okay, I'm back with my random thoughts about everything that's happening around me. I'm back to the point where I need my blog to relieve part of the daily stress in my life. It's not like I'm overly pressured or anything, no, that's not the case at all. It's just that my mind doesn't leave me alone and I'm not really sure if that's a good or a bad thing for me.