tell me goodbye

Моля те, не плачи ...
Искам те толкова силно ...
Обичам те с цялото си сърце ...
I’m so afraid of the time without you!
I don’t need anything else!
Stay by my side!

Шумът от леко румолене се чуваше навсякъде. Прозорците бяха отворени в лятната юлска вечер и дъжда, който се сипеше тихичко, озвучаваше иначе тъй тихата вечер.
Усмихнах се. Не можех да повярвам, че може да съществува истинско щастие, тези редки моменти, в които се събуждаш до човека, когото обичаш толкова силно, че не можеш да дишаш без него. Това бе истинското щастие, когато отвориш очи и първото нещо, което видиш да бъде този човек.

И тогава отворих очи, за да го видя. Да видя Ънхюк, който се бе надвесил над мен и ми се усмихваше с тази негова запазена усмивка, усмивка, която можеше да разтопи сърцата на нищо -неподозиращи непознати, а какво оставаше за мен, влюбеният до уши Донгхе.

- Обичам те, фиши! – прошепна тихичко. Това бе всичко, от което имах нужда, просто да го чуя още веднъж.

В този момент усетих как усмивката ми става все по-голяма и по-голяма. Само мисълта, че е до мен ме изпълваше с щастие.
Но, разбира се, прекрасният момент, трябваше да бъде развален от досадното позвъняване на телефона ми.


- Остави го да си звъни ... остани с мен... не ме оставяй – отново прошепна той, но този път в гласа му се четеше такава тъга, сякаш му отнемаха нещо много ценно.
Вдигнах поглед, за да видя лицето му и това, което видях никак не ми хареса. От най-прекрасната усмивка, на лицето му бе останала само маска. Маска, която ме плашеше.


- Може да е важно ... – и без да губя повече време се обърнах, за да взема телефона от нощното шкафче. – Ало? Хей, Кю, как си?- отговорих най-безгрижно аз. На телефона бе най-добрият ми приятел – Кю, който, както винаги, уцели най-неподходящия момент да се обади само, за да ме попита как съм. Наистина бе досадно. В последно време това бе станало нещо като мисия за него, да ми звъни всеки ден, най-малко по три пъти, за да ме пита „Донгхе, добре ли си?” или другият му любим въпрос „Имаш ли нужда от нещо?”, „Искаш ли да дойда при теб?”, „Справяш ли се?” и т.н., все въпроси, които нямаха никакъв смисъл за мен. Единственото, от което имах нужда бе, човекът до мен, Ънхюк, и той бе с мен, винаги, така че, на всеки един от отговорите отговарях с твърдо „Да”, „Добре съм.” и „Всичко е наред.”

След няколко минути разговорът приключи без дори да обърна голямо внимание на това какво ми говори Кю, просто нямаше смисъл.

- Хей, Хюк, искаш ли да излезем? – попитах с ентусиазъм, бях сигурен, че няма да ми откаже.
- Разбира се, Хае! – и отново любимата ми усмивка озари цялото ми същество. Не мога да си представя какво би било ако някой ден загубя правото да се оглеждам в тези шоколадови на цвят очи или да не мога да видя тази, така затопляща сърцето ми, усмивка. Това би било Ад.

~*~

И ето ни, след няколко часово бродене из улиците на Сеул, в едно топло и уютно кафене.

- Хюк, искаш ли ягодов шейк? Знам, че ти е любим.. – обърнах се към него, докато разглеждах менюто. - Защо по дяволите, има толкова голям избор? – замрънках, като не можах да си избера нищо.
- Здравейте! Какво ще желаете? – една от сервитьорките бе дошла да ни обслужи, като се бе втренчила в мен с многозначителна усмивка. ‘Оо, моля ти се, не ми казвай, че се опитва да ме сваля пред Хюк?’ бе всичко, за което можех да си мисля в този момент.
Бързо погледнах към Хюк, който от своя страна ми се усмихваше отсреща. Това бе всичко, от което се нуждаех. Усмихнах му се и аз и се обърнах към досадната сервитьорка.

- Два ягодови шейка, моля. – бе всичко, което исках. Все пак това обичаше моят Хюк, значи и аз го обичам. От известно време си поръчвах винаги каквото пие и Хюк, а преди мразех да го правя. Преди си мислех, че трябва всеки да е индивидуален, за да може да се различава от останалите. Да, всички си мислеха, че аз съм егоист, който не мисли и не се нуждае от нищо друго освен себе си, но от както Хюк се появи в живота ми, малко по-малко всичко започна да се върти около него. А в последно време всичко това се засили. Може би това означаваше и любовта? –Да се откажеш от себе си в името на нещо по-голямо, а именно, човека до теб. Желанието винаги да сте заедно и никога да не се разделяте. Да,определено това бе любов. Или нещо по-силно?

- Хае,за какво мислиш? – попита внезапно той, докато прокарваше небрежно ръка през русолявата си коса. Ах, колко обичах да правя точно това същото движение, само че с моите собствени ръце, да прокарвам внимателно пръсти през гъстите му кичури.

- Мисля за теб. Както винаги. Мисля си за това, че не мога да си представя живота без теб. За това, че не искам дори да си представям какво би било .. Ад на Земята. – отвърнах с неприсъща за мен прямота и тъга.
В този момент исках само и единствено да го прегърна. Имах нужда само от това. Защо тези мисли ми се въртяха в главата точно, когато бях най-щастлив? Защо?

- Господине,поръчката Ви. – и внезапно пред мен се озоваха две чаши. ‘Какво обслужване само!’, възмутих се аз. За втори път днес тази невъзпитана сервитьорка пренебрегваше Ънхюк, но той не изглеждаше ни най-малко засегнат от това, вместо това продължаваше да ми се усмихва от другара страна на масата.

Тъкмо, когато се готвех да споделя някои от мислите си с невъзпитаната сервитьорка за това как трябва да се обслужват лоялните клиенти, една жена и малкото й момиченце минаваха покрай масата.

- Мамо, мамо ... защо този мъж има две чаши на масата си щом е сам? – това ме накара да се обърна към детето. То ме погледна с любопитните си очи, а аз не можех да разбера за какво говори. Но както винаги просто се обърнах и се престорих, че не става въпрос за мен. Не чух отговора на майката. Не ме интересуваше. Не исках да чувам. Не трябваше да го чувам.
Тогава усетих това чувство, което малко по малко се бе загнездило в душата ми, това чувство, което все едно ме разкъсваше отвътре на милиони части. Очите ми се насълзиха, а дори не знаех защо?
Погледнах към Хюк. Той отново ми се усмихваше. Гледаше ме право в очите. И тогава се успокоих. От това имах нужда. Това бе моето спасение. Моето изкупление.
Не можех да стоя повече тук, имах чувството, че се задушавам. Трябваше да се прибера. Трябваше да се прибера в нашето убежище. Там, където хората нямаше да ни гледат подозрително. Там където щяхме да сме само аз и той. Само двамата.
Без дори да платя сметката, станах и се затичах към нашият апартамент. Трябваше да стигна до там. Трябваше да се прибера възможно най-бързо. Дъждът все още не бе спрял и ме намокри, но това нямаше никакво значение. Исках да се прибера по-бързо. Трябваше.... А това ужасно чувство все още бе там, все още ме изяждаше отвътре. Какво ставаше, не можех да разбера. Нищо не можех да разбера вече. Целият свят ми бе като в мъгла. Затова и трябваше да се прибера. Там всичко си бе по-старо му.

Отворих вратата и веднага се затичах към спалнята. Дори не си направих труда да затворя или заключа вратата. Нямаше значение. И тогава го видях. Лежеше на леглото и ми се усмихваше. С тази замечтана усмивка, която можеше да накара всяко сърце да се разтупка с такава скорост, че да докара инфаркт на невинната жертва.

Въздъхнах. Той бе тук. Бе тук и ме чакаше, както винаги.

Приближих се и седнах на ръба на леглото, взирайки се в него. Внимателно, сякаш, за да не го нараня се пресегнах, за да го погаля, но единственото, което ръката ми докосна бе материята на леглото. Наведох се, за да го целуна, но устните ми така и не достигнаха неговите, единственото, което целунах бе възглавницата.

- Не ме оставяй ... Не ми казвай сбогом ... – прошепнах тихичко, надявайки се, че думите му ще го достигнат. Когато отворих очи той продължаваше да ми се усмихва с цялата нежност на света.

From the moment you left me, i no longer exist
My heart hurts so bad
Now that i’m alone, i wipe my tears with bare hands
You’re where i’m supposed to be, i can never go anywhere else
Please stay by my side
Without you, i can’t be brave

Nevertheless

'What do you want?' sad voice echoed in the room. Room which was so small and empty that you'd never thought that there could live someone. But that was a fact. He was there. Living somehow. Without any kind of hope or fate. He was there with his wistful eyes.

'I..I..'

'Go away...I don't want you here' he stood there in his angle hold in his arms.

'But you gotta ... Gosh,why are you like that?I want to help you but you ... everytime you just... put off... everytime you ... just ...' tears blinked away my eyes. He said nothing. Just stared in the notingness.Empty gaze, that's everything that he'd offer ... but that was what he thought. Not me! I knew and still know... that he'd have usefull life if...

'GO!' he shouted at me.

'I won't!

'You will..as everybody...as everytime...as always!'

'No...not this time...I want to stay...for real!' I was standing far from him. But my trembled legs began moving. Then I reached him.

'Please...go...' he said softly.

'Ohhh,I understand...you want to be alone...here .. in this disgusting place. And for what? You want to waste your life...just like her' I knew that there was no need to say such a thing... but...I had to try.

'Do not say this ever again!Do you hear me?Do NOT do that again!!!' his anger was so obvious. And that hurt me truly.I just couldn't stop my tears.

'You're crazy!' my words were nothing,my thoughts,my actions ware nothing for him. My presence was nothing... And that was the worst thing of all in this cruel word. Then why i was still there?Why?

'No,i'm not! I am OKAY! Leave me alone...with my sadness!' he said and look straight into my eyes...Then I turned back and went away as he wanted...
But where i could go? Where...yeah...there where i was happy before...

One week later one bottle was floating into the water. Inside the bottle's a letter. Words were spread but the letter could be made up with no effort.

'Because always when someone repels us we want to keep that person near us...
Nevertheless,that this is impossible.'

Alive or not

All of them were dead.She was sure.But...she was alive...
"Ahh!".Dark. Silence. "What's going on?" Her head was hirting,her leg was totally damaged,but that wasn't important.The important thing was that she was sitting next to dead people.This thought frightened her.Then she start to scream.
"Help me.I'm alive,I'm here,aliveeee.Does somebody can hear me??Hello???
Heeeelp...."
But noone was there.Noone was going to save her.She was alone,again.
"Not agaaain...Noo" her crying could be heard even out of the plane.Yeah.She was in a plane with dead people.Then she heard a whisper....
"You're not alone"
"What?" she couldn't belive that she wasn't the one who was survived in this accident.
"Stop this screaming!" his voice was so low.
"Help me,please....". Her words were whispered with so much hope...
"I will...Just stop talking!"
Then she could see his face.He was so handsome but his eyes were so sightless. She could also see his skin.His skin was so white.
Then he touched her.He was cold.Cold....cold...cold and gentle...At that moment a thought cross her mind

"Does he's alive too,or he is not??"

New Begining

He was so harizmatic that I didn't realize that I was watcing him.But ,of course, he soon understood.He looked at me with his gental eyes.In that time I realize something...new....he was watching me,too.I was shocked.Did he really was watching at me?
I still don't know the answer.I know only that,that I'll never forget these stong,gental eyes.And now I know,that in that moment,when he's watching at me,that I newer and stronger than before.
Thanks!
I just want to express my thankful....because in that moment I became other person.
In the same time I'm afraid,because I didn't want this change before.Hah...Funny.... At least he could tell me somethind...But he didn't do it!He just disapear... But I won't be sad....I just....want to be free....Again...Just...Me...Again...
And know..I know that before I said these words buuut....Hahhaha...I'm repating myself.... Funny,isn't it?

Jay Sean - Eyes On You

A phone call....

Pnone call....No answer....Hard breathing....Nothing else....
After five minutes the phone rung again.This time there was an aswer.
-Hi...It's me....
-Yeah....I know
-I want to say something but I don't know if you want to hear it....
-Okay...Say it...Quickly....
-I'm sorry about that I said.Mmm,I thought that you know it but now I see that isn't true.
-And?
-That's it?
-Yeah...I think it's that...
-Very well....Bye-Bye....
-Bye...
In the other side of the line one tear-drop fell into the ground.....

Някого,когото го няма....

Внезапно се тропна вратата.Тя влезе,красива, както обикновено.Забързано се разходи из апартамента в търсене на нещата си.Днес беше изключително важен ден за нея.Поогледа гостите.Поздрави ги и затърси с поглед конкретен човек,когото явно го нямаше.Това разтревожи момичето.Но тя нямаше време да се занимава с това сега.Влезе в другата стая,като преди това се сбогува с гостите си.Започна да се приготвя,като не бързаше особено.
***
След тридесет минутно приготвяне момичето излезе от стаята.Като я видяха всички наоколо ахнаха.В този миг и на тази планета нямаше по-красиво нещо от момичето.Всички я гледаха с особен интерес,който скоро нямаше да спре.Това малко притесни момичето,което явно не обичаше да го "зяпат" по този начин.
Всичко вървеше просто идеално,докато на вратата не се почука.Чаканият гост пристигна.Момичето без да чака му отвори вратата.
-Хей,колко си точен!-усмихна се веселото момиче.
-А ти колко си красива.....-възхити се момчето.
-Дам...ъъъ..исках да кажа, Благодаря!-изричайки тези думи,момиче направи един лек поклон.
-Хихи...-засмя се момчето.-Е?
-Заповядай....-засрами се момичето,че го остави толкова време на вратата.
-Благодаря....-усмихна се вежливо момчето.
И така в продължение на двадесет минути гостите и двамата "приятели" разговаряха.По едно време се чу звук от клаксон.
-Мисля,че е за нас,Сиси!-каза спокойно момчето.
-Дам...май е така.-момичето взе своята чантичка,сбогува се с роднините си и тръгна заедно с момчето.
***
Въртене на гуми.Спирачки.Крясъци.Само това се чу.Мимолетни светлини присвяткаха.После...тъмтина.....
Навсякъде кръв.Разкъсани дрехи.Какво ли става тук?!Никой нямаше отогвор.Имаше линейки,полицейски коли и цял куп струпани хора.И никой от тях незнаеше какво е станало.Изведнъж някой се извика:
-Намерете ранените!Трябва да са живи!
-Няма начин след такава катастрофа...-възрази един полицай,който не смееше да се приближи до колата.
-Трябва...никъде няма трупове,а само кръв.
-Това е достатъчно,не мислите ли?-отново му се възрази.
-Вие полицай ли сте или страхливец?Хората може да умират,а Вие си седите тук и си бъбрите.Вървете да намерите хората,за да не го направим ние,очевидците на това нехайство спрямо ранените!-заплаши го загриженият човечец.По лицето му се четеше загриженост към непознатите,които имаха нещастието да катастрофират.
-Мхм,добре,като имате желание,заповядайте и се опитайте да намерите някого,когото го няма!-иронично заяви полицаят.
-Как да няма никого,ами кръвта?
-Ами проверете!
Човека тръгна и проследи дирите кръв.Следеше ли,следеше,но нищо не намираше.Изведнъж кървавите следи изчезваха.
***
Докато всички наоколо се чудеха какво става, две тела лежаха едно до друго,студени,но с усмивки по лицата.Между тях - кървава локва,която вече беше попила по дрехите им.

Просто така

-Всичко си е наред, нали?Няма за какво да се терзаеш....Всичко е наред.....-така продумва тихо,така познат шепот.Познат ли?Може би исках да кажа,непознат или поне за момичето,което сега бе озадачено."Всичко е толкова объркано" мислеше си тя.Точно сега тя просто искаше да сподели с някого,но с кого?И това е въпрос,на който няма отговор.
-Всичко е толкова объркано!!!Всичко....мислите ми...чувствата ми....абсолютно всичко...
-Но защо?-отново се чу шепотът.Шепот,която с всяка своя дума нараняваше момичето без причина.Явно той не осъзнаваше това,а може би, да?
-За всичко си има причина....бъди спокойна....-обади се отново.
-На аз не искам!Разбери искам да се махнеш от мен!Отиди да терзаеш душата на някого другиго.-и момичето без обяснение побягна,а шепотът се изгуби някъде в сянката,като казваше последни думи,сякаш за послание:
-Всичко ще е наред....бъди споокйна...аз ще те пазя...-и изчезна в безкрайността