Моля те, не плачи ...
Искам те толкова силно ...
Обичам те с цялото си сърце ...
I’m so afraid of the time without you!
I don’t need anything else!
Stay by my side!
Шумът от леко румолене се чуваше навсякъде. Прозорците бяха отворени в лятната юлска вечер и дъжда, който се сипеше тихичко, озвучаваше иначе тъй тихата вечер.
Усмихнах се. Не можех да повярвам, че може да съществува истинско щастие, тези редки моменти, в които се събуждаш до човека, когото обичаш толкова силно, че не можеш да дишаш без него. Това бе истинското щастие, когато отвориш очи и първото нещо, което видиш да бъде този човек.
И тогава отворих очи, за да го видя. Да видя Ънхюк, който се бе надвесил над мен и ми се усмихваше с тази негова запазена усмивка, усмивка, която можеше да разтопи сърцата на нищо -неподозиращи непознати, а какво оставаше за мен, влюбеният до уши Донгхе.
- Обичам те, фиши! – прошепна тихичко. Това бе всичко, от което имах нужда, просто да го чуя още веднъж.
В този момент усетих как усмивката ми става все по-голяма и по-голяма. Само мисълта, че е до мен ме изпълваше с щастие.
Но, разбира се, прекрасният момент, трябваше да бъде развален от досадното позвъняване на телефона ми.
- Остави го да си звъни ... остани с мен... не ме оставяй – отново прошепна той, но този път в гласа му се четеше такава тъга, сякаш му отнемаха нещо много ценно.
Вдигнах поглед, за да видя лицето му и това, което видях никак не ми хареса. От най-прекрасната усмивка, на лицето му бе останала само маска. Маска, която ме плашеше.
- Може да е важно ... – и без да губя повече време се обърнах, за да взема телефона от нощното шкафче. – Ало? Хей, Кю, как си?- отговорих най-безгрижно аз. На телефона бе най-добрият ми приятел – Кю, който, както винаги, уцели най-неподходящия момент да се обади само, за да ме попита как съм. Наистина бе досадно. В последно време това бе станало нещо като мисия за него, да ми звъни всеки ден, най-малко по три пъти, за да ме пита „Донгхе, добре ли си?” или другият му любим въпрос „Имаш ли нужда от нещо?”, „Искаш ли да дойда при теб?”, „Справяш ли се?” и т.н., все въпроси, които нямаха никакъв смисъл за мен. Единственото, от което имах нужда бе, човекът до мен, Ънхюк, и той бе с мен, винаги, така че, на всеки един от отговорите отговарях с твърдо „Да”, „Добре съм.” и „Всичко е наред.”
След няколко минути разговорът приключи без дори да обърна голямо внимание на това какво ми говори Кю, просто нямаше смисъл.
- Хей, Хюк, искаш ли да излезем? – попитах с ентусиазъм, бях сигурен, че няма да ми откаже.
- Разбира се, Хае! – и отново любимата ми усмивка озари цялото ми същество. Не мога да си представя какво би било ако някой ден загубя правото да се оглеждам в тези шоколадови на цвят очи или да не мога да видя тази, така затопляща сърцето ми, усмивка. Това би било Ад.
~*~
И ето ни, след няколко часово бродене из улиците на Сеул, в едно топло и уютно кафене.
- Хюк, искаш ли ягодов шейк? Знам, че ти е любим.. – обърнах се към него, докато разглеждах менюто. - Защо по дяволите, има толкова голям избор? – замрънках, като не можах да си избера нищо.
- Здравейте! Какво ще желаете? – една от сервитьорките бе дошла да ни обслужи, като се бе втренчила в мен с многозначителна усмивка. ‘Оо, моля ти се, не ми казвай, че се опитва да ме сваля пред Хюк?’ бе всичко, за което можех да си мисля в този момент.
Бързо погледнах към Хюк, който от своя страна ми се усмихваше отсреща. Това бе всичко, от което се нуждаех. Усмихнах му се и аз и се обърнах към досадната сервитьорка.
- Два ягодови шейка, моля. – бе всичко, което исках. Все пак това обичаше моят Хюк, значи и аз го обичам. От известно време си поръчвах винаги каквото пие и Хюк, а преди мразех да го правя. Преди си мислех, че трябва всеки да е индивидуален, за да може да се различава от останалите. Да, всички си мислеха, че аз съм егоист, който не мисли и не се нуждае от нищо друго освен себе си, но от както Хюк се появи в живота ми, малко по-малко всичко започна да се върти около него. А в последно време всичко това се засили. Може би това означаваше и любовта? –Да се откажеш от себе си в името на нещо по-голямо, а именно, човека до теб. Желанието винаги да сте заедно и никога да не се разделяте. Да,определено това бе любов. Или нещо по-силно?
- Хае,за какво мислиш? – попита внезапно той, докато прокарваше небрежно ръка през русолявата си коса. Ах, колко обичах да правя точно това същото движение, само че с моите собствени ръце, да прокарвам внимателно пръсти през гъстите му кичури.
- Мисля за теб. Както винаги. Мисля си за това, че не мога да си представя живота без теб. За това, че не искам дори да си представям какво би било .. Ад на Земята. – отвърнах с неприсъща за мен прямота и тъга.
В този момент исках само и единствено да го прегърна. Имах нужда само от това. Защо тези мисли ми се въртяха в главата точно, когато бях най-щастлив? Защо?
- Господине,поръчката Ви. – и внезапно пред мен се озоваха две чаши. ‘Какво обслужване само!’, възмутих се аз. За втори път днес тази невъзпитана сервитьорка пренебрегваше Ънхюк, но той не изглеждаше ни най-малко засегнат от това, вместо това продължаваше да ми се усмихва от другара страна на масата.
Тъкмо, когато се готвех да споделя някои от мислите си с невъзпитаната сервитьорка за това как трябва да се обслужват лоялните клиенти, една жена и малкото й момиченце минаваха покрай масата.
- Мамо, мамо ... защо този мъж има две чаши на масата си щом е сам? – това ме накара да се обърна към детето. То ме погледна с любопитните си очи, а аз не можех да разбера за какво говори. Но както винаги просто се обърнах и се престорих, че не става въпрос за мен. Не чух отговора на майката. Не ме интересуваше. Не исках да чувам. Не трябваше да го чувам.
Тогава усетих това чувство, което малко по малко се бе загнездило в душата ми, това чувство, което все едно ме разкъсваше отвътре на милиони части. Очите ми се насълзиха, а дори не знаех защо?
Погледнах към Хюк. Той отново ми се усмихваше. Гледаше ме право в очите. И тогава се успокоих. От това имах нужда. Това бе моето спасение. Моето изкупление.
Не можех да стоя повече тук, имах чувството, че се задушавам. Трябваше да се прибера. Трябваше да се прибера в нашето убежище. Там, където хората нямаше да ни гледат подозрително. Там където щяхме да сме само аз и той. Само двамата.
Без дори да платя сметката, станах и се затичах към нашият апартамент. Трябваше да стигна до там. Трябваше да се прибера възможно най-бързо. Дъждът все още не бе спрял и ме намокри, но това нямаше никакво значение. Исках да се прибера по-бързо. Трябваше.... А това ужасно чувство все още бе там, все още ме изяждаше отвътре. Какво ставаше, не можех да разбера. Нищо не можех да разбера вече. Целият свят ми бе като в мъгла. Затова и трябваше да се прибера. Там всичко си бе по-старо му.
Отворих вратата и веднага се затичах към спалнята. Дори не си направих труда да затворя или заключа вратата. Нямаше значение. И тогава го видях. Лежеше на леглото и ми се усмихваше. С тази замечтана усмивка, която можеше да накара всяко сърце да се разтупка с такава скорост, че да докара инфаркт на невинната жертва.
Въздъхнах. Той бе тук. Бе тук и ме чакаше, както винаги.
Приближих се и седнах на ръба на леглото, взирайки се в него. Внимателно, сякаш, за да не го нараня се пресегнах, за да го погаля, но единственото, което ръката ми докосна бе материята на леглото. Наведох се, за да го целуна, но устните ми така и не достигнаха неговите, единственото, което целунах бе възглавницата.
- Не ме оставяй ... Не ми казвай сбогом ... – прошепнах тихичко, надявайки се, че думите му ще го достигнат. Когато отворих очи той продължаваше да ми се усмихва с цялата нежност на света.
From the moment you left me, i no longer exist
My heart hurts so bad
Now that i’m alone, i wipe my tears with bare hands
You’re where i’m supposed to be, i can never go anywhere else
Please stay by my side
Without you, i can’t be brave
No comments:
Post a Comment